Изкривената реалност на инстаграмските мечти

keep-calm-and-instagram

Не ме разбирайте криво. Обичам инстаграм, обичам филтрите му, обичам вдъхновенията, които ми дава. Но не искам да се улавям в преследване на една недостижима реалност. Не искам да виждам мацки в ресторанти, които спират приятеля си от това, да се нахвърли върху манджата с думите „Само още една поза и го поствам…. чакааааай!“. 

Затрупвани постоянно от инстаграмската реалност, всички наред се възхищаваме на полирания с плажно масло, запечен с кайенски пипер и полят с кофи шампанско на Копа Кабана живот на хората, които следим с жив интерес в най-лесната за употреба социална мрежа. Харесваме снимка след снимка и си мислим „Ей, ако и на мен ми бяха паднали едни 100 хиляди как щях да си направя лифтинг на лактите, липосукция на пръстите на краката и да си пека не- целулитения задник на Малдивите“. За съжаление не допускаме варианта, в който този така примамлив живот, всъщност е една реклама. Реклама на реалността на онзи недостижим човек –  да, да, на онзи, който поства. Той няма да ви сподели в туитър, че е направил 65347 снимки, докато си хареса точно тази, на която перфектно се виждат: плажът, достатъчно плът, без да е прекалено вулгарно, и поне малко от коктейла с екзотични плодове. Ама ако не се вижда резенчето папая, се пробва отново. Никой няма да ви признае, че първите пъти, когато е получил повече от 2 сърчица в инстаграм е пял “I believe I can flyyyyyy….”.

Замислете се – колко кадъра щракате, преди да стигнете до върховното селфи? Не аранжирате ли храната около 15 минути, преди да я наснимате до насита? А после, нападайки измореното от цялата тази суматоха, изстинало  до безвкусност ястие, не поглеждате към човека до вас. Не, не, не – биете „рефреш“ докато поне три профила не харесат уникалната снимка на кисело зеле, гарнирано с лалета, върху покривка на която пише „KEEP CALM AND EAT KISELO ZELE“.

Знам, че горните редове може би звучат малко лицемерно, на фона на собствения ми профил, който е запълнен със снимки на храна. Но ми се иска да вярвам, че имам само лека форма на пристрастеност – наистина, снимам само неща, с които се гордея… един вид (вместо да изпиша вежди, избождам очи – не съм лицемер, а горделива гъска, чудно!). Все пак никога бих спиряла опустошителната сила на гладна дружина приятели, само за да мога да се докарам като перфектната домакиня – в крайна сметка не си ли добра готвачка, когато храниш хората, вместо да ги държиш на стенд-бай, докато докараш the кадъра?! Не снимам всяка порция недомислени филии с пастет и сладко от смокини, не документирам какви чорапи ще обуя днес и определено се старая да избягвам клишираните цитати от типа “Един е Бах и той умря!” . Не смятам и че има нещо толкова пагубно в хората, които живеят за да споделят и да рекламират прекрасната си действителност – те могат да послужат и за двигател на някого, кой знае. Но не възприемам леката нотка на завист, която се прокрадва – за мен тя не е основополагаща в нито един стремеж, в нито една мечта. Когато преследваш реалността на друг, пропускаш своята собствена, не е ли така, Нео? Нека потапяме пръстче в луксозния свят на девойките, които пълнят багажници с торбички от известни марки, на батки, нацепени като новоизлетия асфалт на автомагистрала “Хемус”, но да не жадуваме до ненаситност за тяхното битие – зад блясъка не винаги се крие още блясък!

Извинявам се, ако разтребвам шкафа с илюзиите на някого относно живота и мечтите в социалните мрежи. Но нека си признаем – в реалността няма филтри, няма лайкове, няма малко фотоапаратче, което да прави нещата да изглеждат прекрасни, дори когато не са. Натискането на иконката може и да ни вкарва в приказен свят, но нека се опитаме да го разграничим от този, в който действително пребиваваме.

Защо се разочароваме, когато подарените ни цветя не застават в желаната за заветната снимка поза? Та нали някой ни е подарил цветя…!

love phenya love

Leave a Reply

Your email address will not be published.