Един от онези дни

sweet life  Днес е един от онези дни. Дни, в които уж всичко е наред, но нещо сякаш те гложди отвътре. Не се чувстваш достатъчно смел, достатъчно във форма, достатъчно успял. Някак не си си достатъчен. Странното е, че уж сами поставяме границите и вдигаме летвите си, а понякога спираме ли, за да се замислим, как нормално човешко същество може да ги достигне и дори надскочи? Не осъзнаваме ли, как заобикалящата ни среда изкривява реалността и принизява стремежите ни? Особено когато се появи тя…

Тя е по-малка и по-хубава от теб. Има завършено образование, ходи по семинари и обучения, има поне 3 хобита, на които е отдадена, пътува много и разговаря активно на огромен асортимент от теми. Има и собствено мнение, което бива уважавано, защото как да не уважаваш мнението на някой, който е бил в Рим, говори свободно френски, нидерландски и английски и има чаровна усмивка, в комбинация с  перфектни прическа и маникюр… Тя спортува всеки ден, гаджето и кучето ѝ са като извадени от рекламен каталог и дори проклетият дъжд, който вали навън сякаш я мокри по един особено симпатичен начин.

А ти си подгизнала кокошка. Миришеш на мокро куче, чувстваш се като безпризорно коте и като цяло най-окаяните форми на флората и фауната описват физическото и душевното ти състояние напълно изчерпателно. Чудиш се това ли хората наричат “женска злоба” и под някаква форма може би дори завист? Не можеш да ѝ се дразниш, защото е безумно мила, защото ти помогна с тромавата, досадна презентация и на всичкото отгоре ти донесе фреш, когато разбра, че си настинала. Не, дразненето не е насочено навън – по-лошо – унищожителната му сила те помита отвътре.

pattern

Чудиш се как, аджеба, за толкоз години не се вкара във форма – то не бяха диети, режими, тренировки – кучето си лае, керванът си върви. Как не успя да се издигнеш в службата? Или поне да си беше извоювала вдигане на заплатата… Защо на семинарите не се запознаваш с повече от двама човека? Как е човешки възможно, когато всички имат раздадени по 24 часа на денонощие, ти да не намериш 30 минути за ноктите си. Или за косата. Едни ролки да беше навила… Или пък къщата ти – все е разхвърляно, независимо колко недели прекарваш в подреждане. Ако не е хаос, ще е мръсно. Или прозорците ще са за чистене. Последния път, в който излезе от страната беше на разходка до Одрин, Прага ти е мечта, а Париж само го сънуваш. За гаджето и кучето няма да говорим, но и техните малки недостатъци подлежат на разчепкване, раздуване и превръщане в истински нелогична, но напълно реална, трагедия.

Нямаш време за нищо, защото си подхванала всичко наведнъж и усещаш как дърпаш юздите, но няма конче, което да укротиш. Вместо това колата ти се е засилила към една никак не-розова бездна и помила всичко по пътя си. Ето в такива дни, когато уж всичко е наред, се отварят големите рани. Нанасяш ги сама на себе си, без изобщо да предвидиш упражняване на контрол върху щетите. И в един момент, загубваш усещането за благодарснот. Забравяш, че имаш очите, с които четеш тези редове. Забравяш, че имаш краката, ръцете и носа си. Забравяш, че живота е поставил на пътя ти препядствия, които трябва да претвориш в уроци. Може би няма да си извадиш поуките първия път. Или втория…Или третия…

pattern3

Но дори тя, тази мистична и успяла жена, която сякаш има всичкото време на света и преминава през живота с фината елегантност на понесена от вятъра снежинка, дори тя е поставена на пътя ти с цел. Може би урокът, който трябва да научиш е да не мериш своите постижения с чужд аршин, защото резултатът няма да ти хареса. Или пък е необходимо да имаш един такъв човек в живота си, за да те извади от монотонното ти ежедневие, от висенето по цяла вечер във Фейсбук и часовете, прекарани в четене на статии от типа “как да свалиш 5 кг за 3 дни – диета с картофи и кисело мляко”. Може би тя е тук, за да отвори очите ти за онзи прекрасен свят, които минава покрай теб, докато сваляш поредния епизод на “Двама мъже и половина”. Може би, може би…

Притихни. Заглуши укоряващия глас, който разнищва егото ти парченце, по парченце и рисува  с черни краски по реалността ти, посредством безумно смели махове на четката. Насочи поглед към красивото и стойностното вътре в теб, към спокойствието и светлинката, която си ти. И бъди благодарен, че те има. Всичко друго е временно и ще премине, рано или късно.

 Днес е един от онези дни.

Дни, в които уж всичко е наред, но нещо сякаш те гложди отвътре.

Дни, в които ако знаеш на къде да впериш поглед, е възможно… да откриеш себе си.

love phenya love

One Comment

  1. Прекрасно! Наистина най-далече вижда този който гледа вътре в себе си!
    Най-много постига този който може да “дресира” себе си! И е така! Всеки е различен, което е най-доброто в божия промисъл,иначе човечеството щеше да прилича на топ евтина басма с еднаква щампа! Боже какви ги говоря:))))

Leave a Reply

Your email address will not be published.