Оставѝ…

seaside

Има хиляди мъдри мисли, засягащи правото на човек да избира. Да избира пътя си, обичта си, какво да яде за закуска, как да се отнася с хората около себе си и кой цвят тениска да облече днес. Животът никога не е бил толкова богат на избори, достижими за всеки един от нас – глобализацията и технологиите правят достъпни и най-смелите мечти, стига да събереш смелост да ги последваш. За съжаление, изправени пред колосалната шведска маса, която съдбата нарежда пред нас, понякога се затрудняваме от кое от всички предложения да се възползваме; дали когато избираме нещо, не губим нещо много по-хубаво и какво всъщност се случва с пътя, който не сме избрали? Но сред най-трудните избори в живота на всеки един от нас, е избора да се откажеш.

Познавате момчето, което от две години е в обречена връзка. Тя не е жената за него – не го уважава, не го подкрепя, побърква го с капризите и прищевките си и дори когато той прави всичко възможно, за да ѝ угоди, тя пак намира за какво да му се нацупи. Но той я обича. Или поне така смята. Въздиша тежко над тъжната биричка и с поглед, забит в масата разказва поредната история за последната драма, очаквайки познатите реплики, обобщаващи „Абе що не я зарежеш тая най-накрая?“. Навик, рутина, привързаност, статукво. Както и да го наричаме, ако си бил с някого достатъчно дълго, ако сте имали прекрасни моменти заедно, то животът без него започва да ти се струва странно лишен от смисъл.

Познавате момичето, което е в задънена улица в професионално отношение. Отначало беше луда по работата и колегите си, офисът ѝ беше като втори дом. Скъсваше си стегнатото дупе от работа и чупеше глезени по паважа, покатерила се на твърде високи токове, защото дрес кодът го изисква. Но повишението, за което се бореше някак си я подмина. Онзи бонус така и не дойде, следващият също. Шефката ѝ започна да се възползва от ентусиазма ѝ и да я товари с повече работа, от колкото колегите ѝ. Те започнаха да я мислят за натегачка по същия повод. „Няма ли да напуснеш най-накрая? Ще си намериш нещо по-добро и за повече пари..!“ – и тя въздиша тежко над тихото „Не…не знам…“ и запалва следващата цигара.

Потискащо е да сложиш точка и да теглиш чертата на нещо, което е било голяма част от ежедневието ти, нещо, с което си се отъждествявал. Изключително трудно е да направиш съзнателния избор да се откажеш – винаги остава едно усещане на непълноценност. Дали наистина даде всичко от себе си? Дали опита всички варианти? Толкова ли е лошо, колкото изглежда, или просто имаш напрегнат ден и вземаш необмислено решение…или пък напрегната година, а? Сигурен ли си?

Понякога нещата се свеждат до наистина простото „Липсата на повод да останеш е добра причина да си тръгнеш“. Поемаш дълбоко въздух и се хвърляш през глава. Умът ти се бунтува срещу промяната, но някъде в теб витае усещането, че си направил правилният избор. Умът ти не оставя нещата току така и започва да извиква на прима виста всички прекрасни моменти, които са отдавна отминали: бис за онзи път, когато тя ти направи закуска; бурни аплодисменти за деня, в който шефката те похвали пред колегите (беше преди 2 години). Промяната плаши, защото инстинктът за самосъхранение под формата на рутина и адаптация към доброто, старо, познато зло ни прегръщат нежно в мъглата на спокойствието. Защото в познатото лошо няма изненади, няма неочаквани реакции и непредвидени моменти….

Освобождаването не изисква много смелост, която да трупаш постепенно, а всичката ти смелост в един кратък миг. И упоритост, за да не се откажеш от решението си, след като този миг отмине.

Повярвай – сълзите на страха от промяна не са по-солени от сълзите на безсилие.

love phenya love

Leave a Reply

Your email address will not be published.