Oсъдителни души

act-of-kindness

Днес седнах с идеята да сглобя един доста солен пост, относно младото поколение. Не, не се шегувам. Очевидно дори от позицията на 27 годишна, усещам колосална разлика между ценностите и поведението на днешните 11 годишни и 11 годишните от 1998 година и едно дрезгаво възмущение набира скорост в мен. Постът скоро ще се появи, убедена съм, но разговаряйки с няколко пиперливи езика, които изразяват негодуванието си по-остро от моята поетична личност, се замислих колко лесно е да съдиш някого и колко много дУши са с осъдителни душИ.

Преди няколко дни имаше виелица – натрупа достатъчно сняг, че да затрудни движението по превзетите от автомобили “зони за пешеходци”. Тесни пъртини пролазиха по паркинги и тротоари, криви и неравни, като тигели по коприна, направени от начинаещ шивач. За да се разминат двама, единият трябва да нагази в сняг. Отстъпих на поне 8 човека, повечето от които жени – имаше и по-малки, имаше и доста по-възрастни. Никой не ми благодари. Никой не ми се усмихна. Никой дори не ме погледна. Въпросният ден, платих за услужливостта си с ледени, мокри крака и леко ограбена усмивка.

Забелязвам, че напоследък българската реалност ме задушава, с цялата критичност и недоволство, пропити във всяка нотка на енергия, излъчвана от хората. Може би това е причината, да забравим целокупно като нация феноменът, наречен доброта.

Доброта в България, в днешно време звучи малко абстрактно, нали? В крайна сметка бягство от реалността няма, а ние всички съдим. Обвиняваме комшийката, която държи боклука си в чувал на етажната площадка и не го хвърля с дни; гледаме с неодобрение колежката, която угоява с кюфтета детето си, въпреки че самата тя е имала проблеми с теглото цял живот; съдим човека, с когото делим леглото си, че не е купил правилните домати от магазина. И какво ни дава това? Удовлетворението да коментираме зад гърба на някого избора му на дреха, на позиция, на начин на живот? Кои сме ние, да съдим толкова остро и толкова… ежедневно? Застанали на пиедестал в собствените си очи, се кълнем в меродавността на мнението си или пък самодоволно потриваме ръце, защото „я може да съм зле, ма Вуте е още по-зле“.

Добротата, съпричастността и милосърдието са станали привилегия на една плаха шепа хора, които успяват да запазят в себе си човешкото, не позволявайки на новините за заколеното куче или самотния баща с 4 боси хлапета да ги озверят. Но ги нараняват. Затова повечето такива хора, в името на чистото в сърцата си, гледат основно прогнозата за времето – в опит да приютят своята наплашена от действителността крехка съпричастност. Те свенливо мълчат, когато някой започне да хули, не защото няма какво да добавят, а защото осъзнават, че не е редно.

Не е хубаво.

Не е добро.

 love phenya love

Leave a Reply

Your email address will not be published.