Ден първи след празниците…

holiday-fat-weight-gain-eat-christmas-season-ecards-someecardsДен първи след празниците. След почти десетдневно угощение, приятно заоблените ми форми стават откровено кръгли, а незнайно защо тялото ми не възприема търкалянето между кухнята и хола за кардио. Дънките ми, които блажено си почиваха, заменени от удобни анцузи или други гащи, завършващи с ластик, в този първи ден ме гледат с упрек, че дори денимът си има лимит на разтягане. Напънът е епичен и след 3-4 клека, противно на всички закони на физиката, успявам да се натикам в тях и да закопчая копчето. Чувствам се като кренвирш в сламка. Убедена, че ако се наведа да си вържа обувките, ще посинея от недостиг на въздух, нахлузвам набързо широки кецове с идеята „Поне на лапичките да им е широко…“ . Работният ден, прекаран в седнало положение с максимално впити дънки е приключение сам по себе си, но нека преминем към неговия край.

Първа репетиция след празниците. По народни танци. С усмивка поемам по прекрасно оформената ледена пързалка пред офиса, която преди симулираше самоопределеност на паркинг и след кратко приключение в метрото (топъл влак, студен ден, три ката дрехи), съм там. Честита нова година, усмивки, как изкара празниците, иху ахо, хайде да танцуваме. И нещата се развиха горе-долу така: Първо хоро – лек недостиг на въздух, нормално е все пак не съм се движила от десет дни, дишай дълбоко. Второ хоро – определен недостиг на въздух, усещам как няколкото нови слоя изолация, които съм придобила се поклащат приятно в такт с подскоците ми. Трето хоро – сериозно обмислям, дали дробовете могат наистина да се пръснат, чувам в ушите си ритъма на сърцето и то не по поетичния начин. Четвърто хоро – пожалиха ни, бавно хорце, дишам с целия капацитет, който имам, пот избива включително по ръцете ми. А нека само да вметна, че когато дори предмишниците ти се потят, работата е сериозна. Пето хоро – хайде пак на бързи обороти, тъкмо си успокоих дишането, нищо, ще се справя, стъпка, стъпка, подскок и….режеща болка в дясното стъпало. Пускам се бързо и куцукам към пейката. Лека разтривка за констатация – боли ме само при натиск, но болката е достатъчно силна, че да ме откаже от идеята да довърша репетицията си.

Тръгвам си бясна – що за глупост бе, крак?! Нали се разбрахме – стягаме се, ще тренираме, ще сме силни и неуморни и ще ти купя нови високи обувки, когато няма опасност токовете да пробият обувката и да се забият в петите ми, щом се кача на тях?! Ядосана съм на себе си, че съм се оставила да стигна до тук. Обвинявам сърмите на мама. И боба. И пържолите. И кифличките с локум. И баниците. Толкова много баници…. Ето, казах край, от днес сме на нова страница, как можа да ме предадеш, ти кокал глупав! Усещам че до такава степен съм се вторачила в хуленето към себе си, че чак се мръщя във влака към вкъщи и малко остава да почна да говоря назидателно. На себе си. Слизам с идеята, че агресията и самосъжалението нищо няма да променят. Клатейки се като бебе пингвин към вкъщи се усещам крайно нестабилна, все едно обхождам декора на Frozen и ме осенява чудесна идея: това, че не мога да стъпвам, не означава, че не мога да тренирам! Вкъщи, вадя постелката за упражнения, гирите и лаптопа – за къде без музика. Набързо си спретвам тридесетминутна сесия от коремни преси, лицеви опори и каквито махове с крака във въздуха успях да си спомня от дните, когато ходех на аеробика. Лежа и се мандахерцам, с ясната идея, че го правя за себе си. И усещането е уникално добро.

Поуката от цялата история: не оставяйте нищо да ви пречи. Имате ли цел, намерете начин. Знам, че е клиширано, знам че от някои ситуации няма изход, но…няма ли наистина?

Усмихвайте се!

love phenya love

Leave a Reply

Your email address will not be published.