Една добра и една лоша новина…

winterwonderland  Явно не ми стига да споделям само мислите си, а изпитвам нужда да споделя и разни наредени според виждането ми (с повод или без) думички, които формират моя тип писателско творчество. Със създаването на новата категория искам да отделя тези плодове на креативната ми душа, защото те са съвсем ралични, нищо че съставляват огромна част от мен и желанието ми да разказвам истории. Понякога проза, понякога поезия, опити за разкази и други рошави хрумки, ще населяват този раздел.

  Стартирам с нещо, което написах миналата Коледа за прословутата “Пощенска кутия за приказки” с тема “Една добра и една лоша новина”.

  Какво мислиш? Надявам се да ти хареса…

love phenya love

 

***

 

Седеше и отпиваше бавно от чашата си. Нямаше за къде да бърза – тези дни усещаше, че нещата се случват със или без негово участие. Първо хвана баща си във възможно най-уличаващата поза, а после разбра, че белобрадия старец вече го няма. Дойде му като гръм от ясно небе.

Загледа се в питието си. Искаше му се да има от кого да си поиска лед. Въпреки студеното време, въпреки висулките, увесили нос от покриви и улуци, въпреки хлъзгавия килим, покрил улиците, въпреки пързалките, облети в светлината на празничните светлини, единственият лед, който го вълнуваше, беше липсващото от чашата му кубче. Зарея поглед в пространството и отпи. Обичаше да чува как заскрежената повърхност пука, потопена в оранжевеещата течност. Обичаше факта, че едно от малкото неща на този свят, които са прозрачни, беше ледът. Отново се сети за баща си…

Трудно беше да бъде честен пред себе си и да каже дали го очакваше или не. Знаеше, че баща му изчезва точно в тази нощ, точно в определен момент. И въпреки това беше шокиран, когато го хвана да събува панталоните си… Ужасен, съзнаваше, че трябва да каже на майка си. Жената, която винаги беше правила всичко по силите си, за да угоди и на двамата. И той беше човекът, който трябваше да ѝ го съобщи. Той и никой друг. Баща му нахълта секунди след това, а тъмните му коси бяха разчорлени от изхлузената червена шапка: „Видя ме…“ – промълви гузно. Тя го прие с хладно спокойствие, с усмивка дори. Обясни му, че от години знае и че всичко е наред. Той се загледа дълбоко в кафявите ѝ очи – нищо не беше наред! Лъжата и предателството се бяха пропили въздуха, лампичките на елхата подигравателно премигваха, сякаш укорявайки го колко дълго е тънел в заблуда. Нощта беше неспокойна, сутринта мразовита. Едва промълви „Довиждане“ на баща си и с глухи стъпки се отправи към входната врата на огромната сграда, оставяйки зад себе си най-виновния поглед на света.

С поредната глътка друг образ изникна пред него – белобрадият старец. Щеше да му липсва. Новината, че вече го няма го накара да спре за минута и да се замисли кое освен леда е прозрачно в този живот. Спомни си колко пъти са седели заедно на по парче сладкиш и чаша мляко и са говорили за пътувания до далечни земи и за смелостта да последваш мечтите си. Старецът никога не идваше с празни ръце и дори когато носеше нещо малко, радост обземаше цялата къща. Не заради подаръка, а защото Той е там, защото усмивката му неизменно озаряваше сърцата. Като съвсем малък обичаше да се сгушва в прегръдките му и да заравя лице в гъстата брада, да му разказва за деня си, да му споделя надеждите и желанията си. Пишеше му писма и с радост подскачаше из цялата къща, когато получеше отговор. Чудеше се как с годините той си остава все същият – брадата, косата и неизменната шапка, еднаквите дрехи и погледа…този толкова познат поглед на безумно обожание. Ослушваше се за стъпките му вечер и сега, когато знаеше че вече няма да ги чува, целият му свят сякаш потъна в тишина.

Не можеше да повярва, че след малко трябваше да пее. Точно днес не му беше до концерти. Чуваше в съседната зала как групата хлапета репетират, суетнята около костюмите вдигаше олелия до Бога. Знаеше, че Ели е с тях. Знаеше, че трябва да каже и на нея. Тя беше най-красивото момиче, което беше виждал – мъжко момиче в най-крехката обвивка – влюби се в нея в момента, в който я видя с нежната розова рокля и обелените колене в детската градина. И въпреки, че му се струваше, че се познават от векове, тя не се бе променила много – косата ѝ беше мека и дълга, винаги миришеща на ягоди, усмивката ѝ беше ослепителна и дори малко мъдра, а на коленете си тя имаше 2 белега, които той познаваше по-добре дори от линиите на собствените си длани. Представи си как ще ѝ съобщи и отпи още една глътка от затоплящата се във влажните му ръце чаша. Прииска му се да ѝ беше купил по-голям подарък, но и гривната не беше лоша. Само дето не трябваше да я подари той, а белобрадия. Трябваше да е магическо. Ели мечтаеше за гривничката от месеци и всеки ден, минавайки покрай витрината на магазина, светлина озаряваше лицето ѝ при вида на крехкото бижу. Мина и я купи вчера с вечния си съзаклятник – майка си – опакова я и сложи красива картичка. След загубата не искаше да говори с баща си. Все още не.

Глъчката се увеличаваше и сепна мислите му. Учителката дойде и го подбра заедно с останалите второкласници, за да изпеят за последен път „Тиха нощ, свята нощ“ преди концерта. След това му се накара, че е изпуснал половината репетиция, че пие студен портокалов сок, че зяпа през прозореца и изобщо е много отнесен. Заплаши, че ще му намали срочната оценка, ако продължава да се ослушва. Видяла зареяния му поглед поомекна и го попита да не би да е болен. Той дори не я слушаше, което беше доста голяма грешка за всеки осемгодишен, в присъствието на класната Кралева. Трескавият му поглед търсеше Ели. Тя се появи иззад останалите му съученици, красива и крехка като ангелчетата на коледното дърво вкъщи. Той стисна опакованата гривничка в ръка и се отправи със смела крачка да каже на любовта на живота си, че дядо Коледа всъщност няма и че баща му се беше преобличал като белобрадия старец години наред.

– Ели…имам една добра и една лоша новина…

 

Leave a Reply

Your email address will not be published.