Мачкай!

massagesСнимка

 Няма да започвам новата година с рекапитулация на старата, с някакви гениални умозаключения или обещания за новата. Просто защото не ми е до това – вдъхновението ми така безвъзвратно ме е напуснало, че дори прочитането на невероятно забавна книга от 300 страници за една вечер не подпали в мен искрата. Пръстите не ме досърбяха за писане, умът ми не се втурна да рисува разсъждения по бял лист и като цяло, творческото ми аз се предаде пред ежедневните задачи. Коледното пазаруване и приготвянето на несметни количества сладки и бисквитки, наред с обилното затормозяване на храносмилателната ми система също не ме подтикнаха към друго, освен към търкаляне от маса на маса, наздравици и песни. Но ето че дойде време да оползотворя един от прекрасните ми коледни подаръци – терапия за тяло/масаж, подарен от момчето.

 И там, на покритата с лилави кърпи маса, с измръзнали крака, вдъхновението отново ме намери… Continue Reading

Другата обич

old dogСнимка: reddit.com

Предупреждение:

Този пост не е позитивен.

Този пост не е усмихнат.

Този пост е малко тежък и много дълъг.

Ако имате хубав ден, прочетете го утре, а днес носете усмивката си широка!

Това е разсъждение с разказни елемнти. Темата – леко прозаична – как една обикновена, леко сополива петък вечер може да те накара да се замислиш за смисъла на живота и обичта, човечността у човеците и неспособността ти, като член на едно общество, да повлияеш на грешните му решения. Да започнем ей така… Continue Reading

28

baloons

Не е някаква повратна възраст, но си е моята. От днес. Не ми се иска да пораствам, но май не е съвсем по силите ми да спра процеса, а? Сглобявам един скромен списък с уроци, които съм научила за последните 1-2 години и пожелания към моето бъдещо аз за следващите няколко – не претендирам за изчерпателност, още по-малко за поучителност. Просто ей така, да си го имам черно на бяло. Иска ми се след 10 години да погледна назад и да мога да го допълня, да въздъхна радостно и да си кажа „Бреййй, а уж бях много отракана на 28! Колко неща научава човек!“ – малко както се чувствам сега, замисляйки се какъв дивак бях на 18…

Continue Reading

Kато масло, размазано върху прекалено голяма филия

колаж 

А пък аз се чувствам съвсем изтънял, някак си разтеглен, разбираш ли — като масло, размазано върху прекалено голяма филия. Не е редно това. Трябва ми промяна.

– Билбо Бегинс, „Властелинът на пръстените“, Дж. Р.Р. Толкин

 

Преди около година, точно по това време, исках много неща в живота ми да се променят. Исках да бъда по-смела в начинанията си, да се науча да карам автомобил, да заживея в мир и обич с един определен специален човек, да нямам скучни уикенди, в които няма какво да правиш, всяка вечер от седмицата ми да е пълна с емоция, хора, събития.

Смело мога да твърдя, че повечето неща се случиха, малко или много точно по начина, по който си ги представях. Чудно, нали, би трябвало да съм на седмото небе, дружно три пъти „ура“ и поне 7 минути заря за закона на привличането, който явно работи. Обаче не съвсем. Continue Reading

Фикусът на моя живот

фикус

Снощи си говорихме за цветя. Странна тема, признавам, още повече, че аз съумявам да убия почти всичко, което не може да си поиска вода и храна под някаква форма на вокално изразяване. Разказа ми интересното ти виждане, как фикусът, независимо в каква сграда вирее, попива съдбата на собствениците си. Нека обясня. Ако е фирма и тя фалира, фикусът умира. Ако е семейство и то е с много деца, ако всяко от тях е на различна посока , той е разклонен, развълнуван и многолистен. Тълкувания разни.

Накара ме да се замисля – как ли ще изглежда фикусът на моя живот? Continue Reading

Оставѝ…

seaside

Има хиляди мъдри мисли, засягащи правото на човек да избира. Да избира пътя си, обичта си, какво да яде за закуска, как да се отнася с хората около себе си и кой цвят тениска да облече днес. Животът никога не е бил толкова богат на избори, достижими за всеки един от нас – глобализацията и технологиите правят достъпни и най-смелите мечти, стига да събереш смелост да ги последваш. За съжаление, изправени пред колосалната шведска маса, която съдбата нарежда пред нас, понякога се затрудняваме от кое от всички предложения да се възползваме; дали когато избираме нещо, не губим нещо много по-хубаво и какво всъщност се случва с пътя, който не сме избрали? Но сред най-трудните избори в живота на всеки един от нас, е избора да се откажеш. Continue Reading

Oсъдителни души

act-of-kindness

Днес седнах с идеята да сглобя един доста солен пост, относно младото поколение. Не, не се шегувам. Очевидно дори от позицията на 27 годишна, усещам колосална разлика между ценностите и поведението на днешните 11 годишни и 11 годишните от 1998 година и едно дрезгаво възмущение набира скорост в мен. Постът скоро ще се появи, убедена съм, но разговаряйки с няколко пиперливи езика, които изразяват негодуванието си по-остро от моята поетична личност, се замислих колко лесно е да съдиш някого и колко много дУши са с осъдителни душИ. Continue Reading

Един от онези дни

sweet life  Днес е един от онези дни. Дни, в които уж всичко е наред, но нещо сякаш те гложди отвътре. Не се чувстваш достатъчно смел, достатъчно във форма, достатъчно успял. Някак не си си достатъчен. Странното е, че уж сами поставяме границите и вдигаме летвите си, а понякога спираме ли, за да се замислим, как нормално човешко същество може да ги достигне и дори надскочи? Не осъзнаваме ли, как заобикалящата ни среда изкривява реалността и принизява стремежите ни? Особено когато се появи тя… Continue Reading

Оцеляване без смартфон за начинаещи

Zombie-Apocalypsе

Искам още в началото на този пост да уточня, че не съм от типа хора, които си купуват ново парче техника просто защото е ново. Преди да се сдобия с любимото си мъниче, на име HTC One mini а.к.а. my baby, бях извънредно учудена от цялата истерията по смартфоните. Смешно ми беше, как носовете на всички са насочени все надолу, понякога дори с леки усмивки, едни такива загадъчни ….Пръстите ловко плетат невидими социално активни паяжини по екранчетата, а всеки приятел е на един слайд растояние. Половината хора, които познавам имат синдрома на звънящия телефон – нали знаете, като все го чувате да „звъни“ и му хвърляте по едно око, да не би случайно някоя нотификация да е минала без звук, и Боже опази да не научите на момента, че котката на Мони е кихнала 2 пъти един след друг. Иронията в случая е, че познавам човек, който провежда по около 150 разговора на ден. И той няма този синдром.

Та идеята ми е, че нямах идея защо тези хора така….нали. Докато не получих свой смартфон. И после не ми го отнеха. Continue Reading

Тънките нюанси

 

very bad girl

Дочути насам-натам

Разговор 1:

-Ще ходим на „50 нюанса сиво“ с момичетата.

-Сигурна ли си, че ще си само с момичетата?

-Защо да не съм?

-Ами чувал съм, че е леко опасен тоя филм….

 

Continue Reading