Другата обич

old dogСнимка: reddit.com

Предупреждение:

Този пост не е позитивен.

Този пост не е усмихнат.

Този пост е малко тежък и много дълъг.

Ако имате хубав ден, прочетете го утре, а днес носете усмивката си широка!

Това е разсъждение с разказни елемнти. Темата – леко прозаична – как една обикновена, леко сополива петък вечер може да те накара да се замислиш за смисъла на живота и обичта, човечността у човеците и неспособността ти, като член на едно общество, да повлияеш на грешните му решения. Да започнем ей така…

Влизам в OLX.bg – търся масичка. След няколко часа ровене с отклонения, мишката ми някак си намира пътя до обявите за домашни любимци. И попада на немислимата обява, която гласи: “Подарявам куче порода между питбул и старфоршир на 6 години със всички ваксини и паспорт . Кучето е идеално за пазач”, придружена с 4-5 снимки на милата душичка, която гледа виновно, леко щастливо и леко смутено.

Разбирам обявите за подаряване на кученца.

Разбирам и обявите за осиновяване на стари кучета от приют.

Не съм сигурна дали бих могла да разбера човек, който продава кучето си заради пари, но да кажем, че и там виждам някаква оправдателна нишка на разсъждение.

Но що за изверг трябва да си, за да подариш шест годишното си куче? Собственото си куче? Което е прекарало по-голямата част от живота си до теб. Обича те, обожава те, най-вероятно дори те боготвори. Да подариш животинката, която те е пазила шест години. Животинката, която те е чакала да се появиш всеки ден, за да има смисъл нейният ден. ТВОЕТО куче. Кучето, за което ти си всичко.

Не го разбирам. Както и не разбирам сълзите, които съпровождат тези редове. Не знам дали са от съжаление, безсилие, болка или негодувание, срещу реалността, в която живеем. Защото този човек, наред с всички останали, които спират да искат домашен любимец, защото: не могат да си го позволят/нямат време/заминават за Австралия/жената е алергична, за мен са низки същества, които не заслужават безрезервната обич и преданост, която тези животни дават. Не искам да живея в такъв свят, ей! Не искам да си затварям очите, за това, че съседите от долния етаж имаха малко кученце, ама понеже започнало много усилено да расте (явно не по план) и вече…го няма. Не знам къде е, не искам и да знам. Не искам да знам, защо някой би си взел животинче, но когато порасне и започне да яде повече и да иска повече разходки, би го подарил. А когато остарее – направо би го изкарал извън града и изхвърлил, да не гледат децата как се мъчи животинката. Сърцето ми се къса.

Преди около две десетилетия, когато бях на гости на дядо ми на село, едно момче беше уловило врабче. Беше вързало крачето на пилето с конец и всеки път, когато птичката понечеше да излети, малкия ми приятел дръпваше конеца толкова рязко, че врабчето тупваше на земята. Крачето му беше счупено и кървеше след второто падане. В онзи момент аз инициирах първото си истинско сбиване. Не помня, дали победих, но в края на пищенето, драскането и ритниците между мен и момчето, врабчето лежеше в тревата и не мърдаше. От онзи момент, емпатията ми към животните е толкова силна, че ме избива по женски на рев и по староселски на агресия. Не мога да гледам филми, в които умират животни, изоставят животни или на някакъв етап бият животни. Предпочитам да гледам „Тетрадката“ и „Вината в нашите звезди“ по осем часа на ден, пред това да гледам дори само още веднъж края на „Марли и аз“.

Когато видя дете, което закача или замеря с подръчни материали припичащо се на слънце улично куче, докато майката на сополанкото чопли семки на съседната пейка, ме избива на дива, безконтролна агресия. Що за човек не възпитава в поколението си съчувствие към по-слабите нему? Що за същество оправдава нараняването на друго същество, с цел забавление? Какво ви има бе, хора? Толкова ли сме опиянени от имането на всичко, което парите могат да ни купят, че сме спрели стремежа си към най-важното, искрено и чисто нещо, което може да притежаваме – безрезервната обич на друго същество? Искам да зашлевя и майката, и хлапето! Да, знам, че детето не е виновно, но за него това ще е превантивен шамар – за да знае като порасне да не изоставя кучето си. Или да ги намрази. По-добре да мрази кучетата открито, отколкото да им предлага своята псевдо-обич, с условието „докато на мен ми е удобно“. По-добре никога да не поиска куче, отколкото някой ден да изостави болния си 15 годишен кокер в покрайнините на града, да даде газ до ламарината и да се отърве от ненужното. Виждали ли сте такава картинка? Куче да гони до припадък автомобила, в който са стопаните му? Хората, които е обичал безусловно години наред.

Аз съм виждала.

И душата ми се пропука до корен…

Бъдете добри, хора!

love phenya love

 

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published.