За книгите и хората

love-books

Обичаш ли да четеш? Случвало ли ти се е в някой особено кисело – дъждовен и мъглив вторник, да си мислиш как би ти се искало да си вкъщи, сгушен в топло одеяло, докато навън светът неприветливо се усмихва на поредната ударна доза северен вятър. Ако в тази картинка се вписват и чаша топла напитка, независимо дали е чай, кафе, какао или бульон, и прясно започната книга, то значи двамата с теб сме особено близки и преспокойно ще ме извиниш, че ти пиша на ‚ти‘.

Имам едно абсолютно любимо и винаги успокояващо ме произведение на изкуството – Адажио в сол минор на Томазо Албинони. Музика, написана за най-нежните струни на тези, които не я слушат с ушите, а със сърцето си. Един от завладяващо-интересните факти за тази творба е, че всъщност не е сигурно дали е на Албинони, тъй като голяма част от творчеството му изгаря при разрушаването на Дрезденската държавна библиотека по време на Втората световна война. Но ровейки се в останките на библиотеката, друг композитор (Ремо Джацото) намира фрагмент от Аджиото и сътворява това, на което днес бихме казали „римейк“ – довършва и реконструира композицията. Резултатът е магичен. Моята обич към четенето е като това музикално трептение – непостоянна, с умерено съмнителен произход, но въпреки това непреходна и завладяваща.

Малко са хората, които откриват спокойствие в книгите. Казват, че са малко и хората, които четат, но аз не смятам така. И до ден днешен, празна книжарница не съм виждала, Славейков винаги е бил едно от най-активните места в столицата, а днес с най-голямо учудване, минавайки през Столичната библиотека, видях не един, а двама симпатични младежи, които връщаха книги, които са взели. Книги. От библиотека! В този момент в мен плавно успя да се влее нежна доза носталгия по годините, когато живеех в малък град, имах картон в библиотеката и нямах търпение да порасна, за да мога да се прехвърля от детския сектор, в истинския завладяващ и необятен свят на големите томове.

Никога не съм се отказвала от книгите, но в един период четях само задължителните за училище. Другото бяха видео касетки с филми, аудио касетки с Бекстрийт бойс и въздишки по момчетата от горните класове. Звучи ли ти познато? После открих Хари Потър. И Властелина на пръстените. Толкова бях запалена, че четях дори в часовете, в трамвая към вкъщи и преди лягане. Признавам си, някои вечери дори се ядосвах сама на своята слабохарактерност – как е възможно да ми се спи толкова, че да не успея да си довърша главата?

В университета също оставих книгите, защото интернетът ме завладя, учебниците бяха солидни, преподавателите строги, а и когато си на 2000 км от дома, искаш да си пишеш по цяла нощ с хората, които са част от твоята история. А не да четеш нечия друга. Самата идея да „губя време“ в четене ми се струваше абсурдна. Не че не вярвах, че в книгите има мъдрост и уроци, които всеки сам извлича от редовете, но просто не бях готова за тях. Не бях готова да бъда опиянена от аромата на ново четиво, да бъда вдъхновена от неповторимото усещане да държиш стара книга, да усетя силното привличане точно в този ден да чета поезия и само поезия, например.

Но както с истинската обич, с книгите отново се събрахме не много дълго след като си бяхме казали „Сбогом и до тук!“. Тази Коледа получих за подарък 5 елитни екземпляра, които всеки ден се ядосвам, че нямам време да подхвана. Но скоро, когато дойде време за почивка от лудото ежедневие, съм убедена, че пак ще сме заедно. Че ще разровя рафтовете и ще бъда погълната от вълшебството. Почти така, както Ремо Джацото е бил вдъхновен от късче хартия, намерено сред останките на една разрушена библиотека.

love phenya love

 

Leave a Reply

Your email address will not be published.